Казвам се Албена. Заеквам от 3 - годишна възраст. Поне така зная. Казват, че съм се уплашила в детската градина. В момента съм на 33 години и продължавам да заеквам, което понякога е доста неприятно за мен.

Смятам, че ние, хората със заекване, трябва да посещаваме периодично курсове при логопед и през целия си живот да се учим да не забравяме как се говори правилно и равно.

Аз самата говоря доста бавно и спокойно, но мисля, че речта ми е накъсана, както е характерно за този дефект. Имала съм периоди на гладка или почти гладка реч, но май сега не съм в такъв период.

Смятам, че заекването е белег на някаква вътрешна чувствителност, но не мисля, че е заболяване. Когато бях малка, се опитваха да ме лекуват с Антиепилепсин. тогава бях ученичка и си спомням, че категорично отказах. Пробвала съм и с иглотерапия, родителете ми решиха така.

Все пак смятам, че основното остава упражнения за говорене, дишане и овладяване на ежедневния стрес. Което е задължително и за всички останали без говорен дефект.

Хората, които заекваме, не осъзнаваме, че признанието на околните зависи от самите нас. Ако не заеквах, може би щях да съм с равен шанс сред останалите и нямаше да съм толкова борбена. Заекването ме научи да осъзнавам по - философски нещата и никога или почти никога да не се отказвам.Не мълчете, да говорим за проблема, защото само така всеки осъзнава за себе си пътя, по който трябва да изтласква това упорито заекване.

От няколко години смятам, че аз самата трябва през целия си активен живот да посещавам курсове, за да не забравям техниките на равномерната реч - не мислите, че съм ходила скоро на такива курсове. Но времето е много динамично и провокира всякакви стресове. А заекването е като хронично огнище. Не казвам "болест", защото съм убедена, че най- сигурният лек е - самоопознаване, в никакъв случай изолация и вътрешен усет за нещата. И тогава никой няма да ни вземе за ненормални. Гласът и речта си само един от способите за комуникация. Да не го загърбваме, но и да не го превръщаме в основния си житейски проблем, фокусирайки вниманието си върху това, че заекваме.

Едно от нещата, които много харесвам, е да говоря бавно и спокойно по мобилния си телефон. Мразя хора, които бързат. Успокояват ме тези, които също говорят бавно.

Наскоро направих няколко свои записа. Незнаех, че гласът ми е толкова хубав. Ето още един ключ - обичайте гласа си. Това е част от идеята, че любовта към света и хората, започва от любовта към самите нас.