Двама представители на Сдружение за инициативи по заекването (СИЗ), Ирина Папанчева и Атанас Михалев, взеха участие в работна среща по групата по заетост на хората с увреждания към Център за независим живот, която се състоя на 14 и 15 юни в гр. Казанлък.

Тридесет души от около 20 български града се събраха, за да обсъдят проблемите, свързани със заетостта на хората с увреждания, и да потърсят заедно пътя към разрешаването им.

Програмата през първия ден включваше запознаване със законовата рамка на заетостта на хора с увреждaния, действащи програми и услуги, предлагани в бюрата по труда и проблеми пред заетостта на хората с увреждания и ролята на НПО за насърчаването й.

Павлина Нешева от асоциация “Мария Кюри” в гр. Пловдив представи проекти за заетост и работа с работодатели, които асоциацията изпълнява. Деян Д, Пламен Ставрев и Тодор Андонов споделиха как въпреки уврежданията си, са се развили професионално и са постигнали повече отколкото много хора без увреждания успяват.

Тодор Андонов, дългогодишен журналист и собственик на издателство в Шумен, който е незрящ, наблегна на това, че въпреки трудностите, граничещи често с невъзможност, поставени от закона пред професионалната реализация на хора с увреждания, все пак много зависи и от инициативността, желанието за повишаване на квалификациите и решимостта на тези хора. Като основен проблем пред заетостта през този ден се очерта ТЕЛК.

През втория ден фокусът бе насочен главно към разрешаването на проблемите. Ръководителите на срещата разделиха участниците на четири групи, които трябваше да съставят стратегия, свързана със, съответно, работодателите, хората с увреждания, работата с бюрата по труда и кампания на национално ниво за промяна в законите и действащите програми по заетост. След обсъждането по групи и набелязването на цели, по които да се работи до края на годината, по един представител от всяка група сподели идеите й.

Това беше първото участие на СИЗ в подобна инициатива. За първи път в България към трудностите, стоящи пред хората с двигателни, зрителни и слухови увреждания се прибавиха и тези, пред хората с говорни проблеми. Което е и първата крачка в посока разпознаване на проблема.

“Сдружението за инициативи по заекването също даде своята “идейна лепта” в общата каса от мисли, предложения. Макар че повече слушахме, макар и със скромния си опит да не можехме да се сравняваме с доста от организациите, както и отделните личности, участвуващи на семинара, ние бяхме на своето място, достатъчно вътре в проблематиката на хората с увреждания, за да бъдем по-своему равностойни в идеите и реалната житейска практика.”, сподели Атанас Михалев след срещата.

Това, което не би могло да бъде описано и предадено в един такъв материал обаче, е личният контакт между хората, пълнотата, която срещата донесе, с осъзнаването, че не си сам с проблема си. Разговорите и дискусиите продължиха до късно в понеделник вечерта, пренесени в ресторанта на хотел “Казанлък” и в барчетата на летния град.

Участниците на срещата се разделиха във вторник следобед, но скоро ще се съберат отново във виртуалното пространство на един онлайн форум, където ще координират дейността си по изпълнение на набелязаните цели. Докато визираните промени, макар и постепенно, не станат реалност.

Атанас Михалев за срещата:

За пръв път участвувах на семинар по проблеми на хората с увреждания. Бил съм и преди, при това не веднъж на семинари, конференции по проблемите на заекването, дори съм бил съорганизатор на последната от тях, но... признавам че пристъпих към тази среща с известно притеснение, защото дори без да познавам пряко хора с увреждания в по-истинския мисъл на думата, ако мога така да се изразя (защото при хемодиализата, трансплантацията, дори един говорен проблем на лишават човека от комфорта, от усещането, че е жив, както едно трайно, както обикновеният човек е навикнал да казва “за цял живот” увреждане), аз винаги съм изпитвал един респект към тях, едно вътрешно признание за тяхното мъжество да продължават живота и от усещането, че може би аз не бих се справил така, ако бях в такова едно изпитание.

В този смисъл подходих към срещата в Казанлък като към нещо ново, нещо респектиращо. Но още в момента, в който пристъпих към залата и хората започнаха един по един да я изпълват, бавно пристъпвайки всеки към своето място, с количка, патерица или помагач, аз се почувствувах спокоен. Почувствувах една здрава атмосфера, един букет от съдби събрани в една обща идея. Всяко цвете в този букет имаше своето място в тази зала. Аз, Ирина също.

Всеки беше дошъл с някаква визия за нещата, всеки в своята мисия проправяше своята пътека към общата цел – къде по-пряка, къде по-обиколна...

Сдружението за инициативи по заекването също даде своята “идейна лепта” в общата каса от мисли, предложения.

Макар че повече слушахме, макар и със скромния си опит да не можехме да се сравняваме с доста от организациите, както и отделните личности, участвуващи на семинара, ние бяхме на своето място, достатъчно вътре в проблематиката на хората с увреждания, за да бъдем по-своему равностойни в идеите и реалната житейска практика.

С какво аз лично се обогатих от тази среща:

1. За пореден път се убедих, че да заекваш, далеч не означава да си болен, още по-малко: увреден. Нищо, че хората те приемат почти като такъв.

2. Да си социално интегриран като човек с говорни проблеми, често пъти може да се окаже по-трудно, отколкото да си човек с говорни проблеми. Това опира вече до личностните качества на човека. Затова един от участниците не еднократно подчерта: “Това, че съм 100 процента сляп, не означава, че съм 100 процента нетрудоспособен”. Ето така се живее пълноценно.

3. За нашето сдружение и занапред ще е много полезно да участвува в подобни сбирки не само, за да натрупа опита, но и да намери своето място в общественото пространството, наречено “хора с увреждания”.