Привет на всички!
Разказвам ви тази история, защото искам да спомена с благодарност името на прекрасен човек, чието горещо сърце и висок професионализъм са помогнали на много заекващи. А може би и с надеждата, че опитът му ще представлява интерес и за други специалисти.
Заеквам от 4 годишна възраст.

Най-вероятно причината за това е една заря на площада в Пловдив, на която бях силно изплашен от грохота на автоматите в непосредствена близост до мястото, на което се намирахме. Но това са както се казва - подробности. И понеже си говорим вече за оръжие – хоп, един лъвски скок във времето и – ето ме войник! С кепе и автомат на рамо, един от същите онези, които ме изплашиха на времето. Млад, напет и... заекващ. На всички е ясно, че казармения ред изисква строго определен, макар и твърде ограничен “репертоар” от гласови изяви. Както е ясно и това, че същите са ми създавали трудности (не в запаметяването, разбира се).

Всъщност за мен това беше трудното на казармата. Нищо от рода на студ, жега, безсъние, безсмислие, глад или арест не бяха в състояние да ме стреснат така, както един рапорт на развод на наряда, да речем. Но за мое щастие, по това време действаше програма за въвеждане на войниците с говорни проблеми в специализиран санаториум за срок от 45 дни. Така се отзовах в гр.Белово.

За незапознатите ще спомена, че санаториумът беше на чудесно място, насред добре поддържан парк с буйна зеленина и редки ботанически видове. От него се излъчваше някакво непоклатимо спокойствие, а режимът и храната бяха такива, че на всеки боец в началото му се струваше, че е попаднал в подобно на рай кътче. Лекарите бяха подготвили комплексна програма за лечение на заекването, включваща първоначален срок на пълно мълчание, групово изговаряне на определени срички, кабини за индивидуална работа, физиотерапия, психолог, трудотерапия. Е, това последното няма да го коментирам, само ще спомена, че надали има войник, който да е бил лишаван някога от подобен вид “терапия”. Но така или иначе – беше си в реда на нещата, защото все пак, съгласете се, санаториумът имаше необходимост от поддръжка. Без да се спирам надълго по всички изброени процедури или да оценявам относителният им принос за лечение на заекването, ще ви кажа за онова, което ме впечатли.

Това бяха часовете при психолога. Тогава беше психоложка – казваше се Цветана Ненкова. Няма да забравя как всички залегнаха по чиновете, досущ като ученици които не си знаят урока, когато тя помоли някой от групата да разкаже за себе си – как се казва, от къде е и т.н. Както и няма да забравя как само след един-два часа този страх да говориш пред другите се бе изпарил. Онова, което се долавяше като излъчване от нея беше една безкрайна добронамереност, спокойствие, търпение, дейно участие и подкрепа за всеки един от нас.
Някак си попадахме в ситуация, в която подсъзнателно разбирахме, че имаме безкрайно дълго време да изговорим нещата.

Време, през което никой няма да нервничи, никой няма да е нетърпелив или присмехулен. Примерно, че имаме 5 часа за да кажем три думи. Това ни отпускаше и о, чудо – спирахме да заекваме и речта тръгваше гладко. Но не беше само това. Тя ни спираше с уверения си успокояващ глас, когато беше необходимо, казваше ни как да дишаме и как да изговаряме думите. Много добре знаеше какви са проблемите на заекващия и точно тях атакуваше.

Основното упражнение беше да излезеш отпред, пред всички и да говориш. Използваше културните мероприятия навън, за да може всеки да се упражнява с непознати хора – да попита колко е часът, да попита колко струва дадена стока, избираше нарочно големите опашки и помолваше някого да и купи нещо. Стигна се дотам, че по нейна инициатива на края на курса групата изнесе театрално представление. Но най-важното според мен си остава топлата атмосфера, която създаваше. Благодарение пак основно на нея, едно от момчетата – С., което буквално нищо не можеше да каже когато постъпи, се излекува напълно. На свиждането баща му не издържа и се разрида от щастие. Десетина години по-късно се срещнахме и разбрах, че С. работи като ди-джей!!!
...
Макар и тази забележителна жена да не е вече между живите, ми се иска да и кажа от името на всички имали щастието да бъдат нейни пациенти:
– Благодарим ти, помним те, обичаме те!