Моята история започва с едно малко момиченце, което не само, че не страхува, но и много обича да говори. А другите обичат да го слушат. Разказва приказки на децата от цялата група в детската градина, а по-късно и на класа си в училище, и не знае, че кратките прекъсвания в речта му, се наричат заекване. Осъзнаването ще дойде с първия логопед. И първите подигравки от страна на съучениците му. След първия логопед ще има втори, трети и още, и още... А подигравките няма да секнат. И момиченцето ще се връща разплакало вкъщи, търсещо закрила от родителите си. И вече няма да разказва приказки пред класа.

Разбира се, това момиченце съм аз. По-късно разбрах, че съм започнала да заеквам на тригодишна възраст. Дядо ми заеква. Също и вуйчо. И после аз. Тази първа част от живота ми на заекващ човек, която заема почти целия ми съзнателен живот, не е уникална и едва ли нещо от това, което ще споделя е чуждо за всеки друг човек, живеещ с тази особеност на речта. Страхът от публични изяви, страхът при запознанство с нови хора, опитите да скрия заекването си, облекчението, когато съм приета и получавам одобрение, въпреки него, вината, комплексите, мисълта, че никога няма да си имам “гадже”, заради това, пропуснатите възможности, ужасът, че няма да мога да завърша университета, заради неспособността да давам гладък устен израз на мислите си, още по-големия ужас, че няма да си намеря работа, след това...

С първата любов страховете в личен план се пукат като сапунени мехури. В университета ме изпитват предимно писмено и го завършвам без проблем. Но цялостното усещане за непълноценност заради блоковете в речта ми ме съпътства и напрежението, породено от тях, ме изтощава и кара да копнея за покой и мълчание. Вечер в леглото моделирам наум гладката си, хубава реч и изглежда така лесно, и постижимо, но на сутринта никога не се получава.

Като повечето заекващи хора имам периоди на особено засилване на блоковете и периоди на “почивка”. В университета обаче първите зачестяват. В един такъв момент на тотално изтощение, когато съм на ръба на отчаянието, заради неспособността си да общувам “нормално”, виждам брошура за родителите на деца, които заекват. На гърба й е адреса на Националната асоциация за самопомощ и инициативи по заекването. На искреното си писмо получавам сърдечен отговор от председателя Петър Тонев и покана за среща.

Няма да преувелича, ако кажа, че това е повратен момент в живота ми. Започвам говорна терапия с Петър, който познава кошмара на заекващия човек, тъй като самият той заеква и същевременно е открил ключа към преодоляването на проблема чрез различни практики, завършена логопедия, безброй международни семинари и купища изчетена литература върху последните тенденции в говорната терапия.

В говорът ми настъпва подобрение и това ми дава нови надежди. Два месеца след запознанството ни и началото на терапията, Петър ми казва, че има възможност да участвам в младежки семинар на заекващи хора в Холандия. През годината на голямата инфлация, 1997, това звучи като сън. Но сбъднат. Европейската лига на асоциациите на хората, които заекват (ЕЛЗА), която организира семинара, поема престоя там и 50% от разходите за път. За другите 50% получавам стипендия от Отворено общество. Заминаваме двама българи, Васко и аз.

Не знам как да опиша това, което се случва с мен през тези 11 дни. Срещата с тези чудесни, интелигентни и свежи мои връстници от цяла Европа, които също заекват, спонтанната близост, която се поражда между нас, откритото и безрезервно обговаряне и дискутиране на проблема, шегите и закачките, свързани с него, различните видове терапия, включващи рисуване, драма, танц, рефлектира по особено силен начин на нагласата ми спрямо заекването.

Връщам се в България, оставила страховете и комплексите си (или поне по голямата част от тях) някъде по пътя между страната на лалетата и тук. Още същото лято започвам журналистически стаж в един бургаски вестник. Срещам се с хора, правя интервюта и не се опитвам да крия, и завоалирам заекването си. В началото винаги се усмихвам и казвам: “Аз заеквам, затова ще Ви помоля да бъдете търпеливи”.

И така до сега. Не съм спряла да заеквам. Трудните и леките периоди се редуват, както и преди. Но заекването вече не е враг, а приятел. Благодарение на него, развих качества, които може би иначе не бих успяла, срещнах прекрасни хора от цял свят и се научих на разбиране и толерантност спрямо различията у другите. Спрях да се боря с него и го приех като част от себе си. Една своенравна част, която има своите настроения и понякога ме изтощава. Но съм търпелива с нея. И я обичам.