Някъде около третата година синът ми започна да заеква. Отначало помислих,че е временно явление, но заекването се засилваше. Някъде около третата година синът ми започна да заеква. Отначало помислих, че е временно явление, но заекването се засилваше. Не си спомням да се е уплашил от нещо. Като всяка майка и аз се притесних. Знаех,че в една по-късна възраст това може да доведе до по-сериозни травми. Децата понякога са много жестоки. Представях си как му се подиграват в училище.

Имала съм заекващ съученик. Беше много умно момче, но щом излезеше на дъската за устно изпитване ставаше страшно. Не исках и моето дете да преживее подобни притеснения. Сериозно се замислях за логопед. Детският лекар казваше, че е рано. Аз пък не исках да става късно.

Започнах да си припомням всичко прочетено за известни личности,които са имали този проблем и с много упражнения са го преодолели.Сетих се,че Мишо Белчев не заеква, когато пее. Реших да опитам. И така започнахме да пеем песнички, да учим стихове. Всеки ден във времето, което можех да отделя на детето ми, се занимавахме. Опитвах се да го накарам да говори по-бавно. Карах го да повтаря думите, на които се препъваше. Явно мисълта течеше по-бързо, отколкото детето можеше да изговори. Някъде се губеше координацията. Като в спорта. Трябваха много тренировки, включително и за координиране на движенията. Не бях сигурна, че има връзка, но така или иначе нямаше да навреди. Например подхвърляне на топка, хващане на топка. Има един момент на задържане. Както и с мисълта.Трябваше да се научи малко да задържа преди да каже нещо. Аз самата си полагах да говоря по-бавно и отчетливо.

И така години наред, всеки ден, всеки час, непрекъснато, при всяко общуване с детето ми. Пеехме, четяхме приказки, ходехме на театър. Поощрявах детето си да говори, не проявявах недоволство от това, че заеква, не го упреквах. Не исках да мисли, че прави нещо лошо, защото тогава щеше да стане страшно. И така няколко години без особен успех.

Отново се замислих за логопед. Но какво можеше да направи специалистът...Няколко часа седмично занимания е нещо от което се плашех да се насочи вниманието на детето, че нещо не му е наред. Отказах се от специализирана помощ и продължихме с домашни занимания. Постепенно към шестата година заекването започна да намалява. Проявяваше се от време на време при по-силно вълнение и постепенно изчезна.

На всички родители,чиито деца имат подобни проблеми пожелавам търпение. Заекването не е непреодолимо. Вие можете да направите най-много за детето си. Поощрявайте го да говори. И пейте.