Моята История - стандартно нестандартна

Когато бях малко момченце всички казваха че не си затварям устата и съм голям приказливко. Питах за всичко и говорех за всичко - с всички! До пет годишна възраст! Майка ми и вуйна ми заекват, имам няколко братовчеда които заекват, все на моята линия на родословното дърво. Нещо като фамилно проклятие, тоест генна обремененост.

Когато бях на пет годинки, веднъж тръгнах да видя баба и дядо, родителите на баща ми. Те живееха на третия етаж на къщата ни, а ние, на първия. Аз отворих вратата и излязох на стълбището. На перилото имаше вързано едно голямо ангорско куче вълча порода - аз до тогава не бях плашен от кучета и не се страхувах и просто тръгнах да го заобикалям. То(тоест Тя - казваше се Кетка) обаче се нахвърли върху ми, аз паднах и застинах като вцепенен, не смеех да гъкна, а то стоеше над мен и ръмжеше и се зъбеше. След един Господ знае колко време баща ми решил да отиде някъде и отвори вратата и ме видя. Издърпа кучето, а мене припряно и ядосано ме завлече за дрехите в къщи, като от притеснение викаше и ми се караше. Тогава за известно време не съм можел да кажа нищо въобще, а след това съм започнал да заеквам. Итересно е че сега нямам страх от кучета и ги обичам! После баща ми цял живот не спря да проклина собствениците за това - аз и сега ги познавам, но какво от това - кучето беше само повода за да се отключи една заложена в мен предразположеност, генна и по подражание.

Родителите ми на два пъти ме пращаха на логопед, но аз се плашех и не исках да ходя, защото трябваше да говоря и бягах, и те не настояха - общо да съм ходил два три пъти - спомням си че ме караха да духам един молив - сигурно за правилно дишане, но когато трябваше да кажа нещо, се ужасявах и блокирах напълно. Майка ми каза че си е мислила че с времето то само ще отмине - при положение че тя самата заеква, не знам как си е мислила това, но нейсе...

По-нататък живота ми се разви по стандартният за заекващо дете начин - стрес от общуване, плашливост, странене от групи и компании, при изпитване в училище често смотолявях нещо, или предпочитах да мълча, отколкото да говоря, и съответно оценките ми бяха ниски. С годините осъзнаването на проблема ставаше все по-силно, срама и страха от този дефект все по-големи.

Най-тежки бяха тийнейджърските години на половото съзряване - в мен бушуваше лавина от хормони и страсти, изгарях от желание за връзка с момиче, но не смеех да се сприятеля - бях прекалено блокиран от проблема и срамежлив! Затова влязох в казармата без да съм спал с жена - там се чувствах добре - разчтах на добрата си физическа подготовка, бях тренирал карате и другите имаха респект от това.

Започнах с жените чак на 22 години - след казармата. Нахвърлих се на тях като жаден пътник в пустинята - имах една основна приятелка близо девет години, но в същото време бях и с други момичета, една, друга, колкото се може повече и повече. Открих че в общуването е важен не само говора, и че жените искат същото, което и мъжете - секса заместваше неудовлетворението ми и липсата на изява в живота ми.

Работех банкова охрана и задочно учех "аграрна икономика". В Университета се чувствах добре, защото не ми се налагаше да говоря - дори и изпитите бяха писмени... Но дори и не си и помислях да работя по специалността - нали трябва да говориш с колегите, да се обадиш по телефона...Но, работата ми на охранител не ме задоволяваше ментално - и реших да уча занаят - работих година и половина като сладкар. Работа, която изисква сръчност и много добра организираност, но директно почти никаква комуникация, освен тази с колегите. Но, на човек му се иска да разкаже виц, да се чувства адеакватен, да е интересен в средата в която живее и работи - не, не можех - блокирах и изговарях само отделни несвързани думи и изрази. Позната за всички заекващи ситуация...

Но, и тази работа не ме удовлетворяваше ментално и материално. Тогава реших да пътувам по корабите- престраших се да мина на интервю и скоро заминах . Работих три договора - докато бях обикновен чистач, всичко беше добре - малко пари, но и отговорността беше никаква. Добре, но вторият договор ме промотираха като Head Utility, тоест трябваше да се грижа за около 40 момчета от цял свят, които се занимаваха с хигиената в ресторантите и кухните на кораба. Трябваше да говоря, да убеждавам, да мотивирам, да използвам телефона. Това ме стресираше невероятно силно, но беше добър опит.

Но, работата на корабите вече не ме задоволяваше ментално - исках друг начин на живот, в по-нормални условия. Затова когато корабът ми беше във Ванкувър, Канада, просто не се качих и прекарах две години в страната, преди всичко в Скалистите Планини - завързах приятелство с хора, които ме накараха да се замисля за много неща -започнах да се самонаблюдавам и самоанализирам във връзка с говора си, имах известни успехи в това самонаблюдение, те събудиха в мен нови интереси и стремежи.

Престоят ми в Канада ми даде и друга опитност - разбрах че в България има не само нищета и икономически абсурд, но и нещо друго, което го няма никъде - хората в България имат душа, която е безкрайно дълбока и вибрираща - нещо с което западняците от Америка и западна Европа не могат да се похвалят...

Заекването през цялото време ме стресираше, разбира се, спираше полета на устрема ми и ме ограничаваше като благонадежден надзирател зад дебелите стени на неумолимостта си! Молих се на Бога и на Великите Учители да ми помогнат, но уви - явно са прекалено заети, милите, или недочуват - та, индиректният им отговор беше - стани по-силен психически, преодолей страха и срама, изправи се срещу тях, посрещни ги смело, промени отношението си. Спри да се криеш зад самия себе си, приеми се такъв какъвто си - тогава и хората ще те приемат!

През лятото на 2004 си направих един дълъг глад и резултата от него беше, че в мен се разтвори една жажда, глад за знание - и стана така че се върнах в България за да започна да уча за втори път, макар и на 33 години - сега уча психология в НБУ, стремя се да приема себе си, да променя психическото си отношение към говорният си проблем - да спра да го крия и да го изкарам на бял свят колкото се може повече. Започнах да ходя на говорна терапия - за пръв път през живота си, запознах се с някои от членовете на СИЗ, преди всичко с прекрасната му лидерка, която е един чудесен пример за мен!

В малката ни страна срещнах и едно прекрасно момиче ... и живота си върви - има един български мъдрец, който казва така: "Животът е красив, когато човекът е смел!" Бъдете смели, бъдете здрави!

Група за Взаимопомощ

Ела! Стани част от Група за Взаимопомощ!
За много заекващи групите за взаимопомощ са една от малкото възможности да обсъждат свободно заекването с други, които заекват... виж повече

Новини

Copyright © 2004 - 2015 Сдружение за Инициативи по Заекването