Преодоляване на страха от публични прояви (по Джон Харисън)

Преди няколко години тичах с приятел край морето в провинцията на север от Сан Франциско. Беше прохладна светла неделна утрин. На шестата миля от неделният ни крос стигнахме до публичен водоем, пътят пред който беше блокиран за автомобилен трафик с верига опъната между два поста. Приятелят ми, Стийв, фен на предизвикателствата, скочи над веригата. Тогава аз, послушно имитирайки го, се опитах да направя същото. Това обаче което не можах да преценя беше че краката ми бяха доста омекнали през изминатите мили. Осъзнах го когато единият от краката ми съвсем ненадейно се закачи за веригата и аз се проснах на платното. Не се нараних истински, но повече се уплаших. Леко ожуленото ми коляно не ми попречи да продължа бягането. След този ден обаче в мен остана известен страх от прескачане на такива верижни заграждения.

Нека сега избързаме във времето с шест месеца. Един следобед бягах по брега около Сан Франциско, когато ми хрумна да потичам покрай яхтения клуб разположен около носа при морският фар. Отбих се от маршрута си и пътят ме отведе покрай завързаните яхти и моторни лодки. Павираният път свърши и започна черна пътека. Изневиделица, насред пътечката ми се изпречи зловещо опъната верига. Първият ми импулс беше да я прескоча. Въпреки че беше висока, стори ми се че е в рамките на възможностите ми. Един момент преди да скоча обаче в съзнанието ми проблесна спомена от преживяният от мен неуспех и аз страхливо заобиколих веригата. На връщане сторих същото.

Вечерта се нервирах за това, че бях се уплашил и заобиколил веригата вместо да я прескоча. Станалото ми напомняше на битките които в миналото водех със заекването си.

Въпреки че бях свикнал често да отбягвам проблема, да започвам с „ами” или „ааа”, винаги започвах да говоря с намерението че този път ще кажа каквото искам без да избягвам думите или да ги заменям. Отново преживявах същите чувства, но този път породени от различен проблем. Знаех че отново ще ми се наложи да се срещна с тази верига и да я прескоча. Започнах да се страхувам. Представих си че като скоча мога да си навехна глезена, или дори още по-лошо, да си изкълча крака и наоколо да няма никой да ми помогне и да ме закара обратно в града. Може би дори в студената вечер мога да хвана пневмония и да умра (съзнанието ми лесно се впуска в подобни мелодрами). Колкото повече си внушавах че не е нужно да прескачам веригата, толкова повече исках да го направя. Реших че трябва да го направя!

С течение на времето бях опознал модела на работа на съзнанието си и осъзнах че сега то се опитва да ми спогоди старите си номера. За пръв път осъзнах този трик на съзнанието си с помощта на книгата на пластичният хирург Максуел Малц и същевременно научих полезен метод за справяне с говорните си блокове. В книгата си „Психична Кибернетика” Малц сравнява работата на съзнанието с тази на модерен компютър. Малц сочи че най-мощната част от съзнанието – подсъзнанието, е безличностен, разрешаващ проблеми компютър, настроен така че да решава всички проблеми подавани му от съзнанието. Съзнанието играе ролята на „Програмист”. То описва проблема и го изтласква в подсъзнанието. Програмният език, използван от съзнанието, се нарича „образно мислене”. За да демонстрира представата си, Малц дава пример с голф инструктор, който обучава клиентите си по уникален начин. През първият урок той настанява удобно клиента си на фотьойла и му показва многократно какво представлява ударното движение в голфа докато ученикът добие ясна представа за всеки детайл от цялото движение. Следващата инструкция която той дава на студента си е: „През следващия месец всяка вечер мислено повтаряй движението за 10-на минути. Просто седни удобно и си представяй как искаш да удариш топката. Тогава ще имаме втори урок.”

Без промяна – всеки път когато идвало времето за вторият урок ученикът изпращал топката до над 90 метра, което е необичайно добър резултат за начинаещ играч на голф. На какво се дължи това?

Малц обяснява че въображаемият опит не се различава от практическия. Единствената разлика е в интензивността. Всъщност, тялото/съзнанието могат да бъдат тренирани чрез образно представяне толкова ефективно колкото и чрез реални физически действия.

Всички атлети достигнали до висока ефективност ще ви кажат че ясното визуализиране е есенциално за доброто им представяне. Джак Никлаус твърди че никога не удря топката преди първо да си представи детайлно какво точно иска да стане. Случвало ли ви се е да наблюдавате скачач на височина от световна класа преди да тръгне да прескача летвата? Опитайте се да го погледнете отблизо в очите за момент. Това което става в съзнанието му е визуализиране на очакваните от тялото му движения. Така той настройва тялото си. Ясната, жива картина която той създава … една емоционално наситена картина … е програмата която той задава на „компютърът” на подсъзнанието си да разреши. Той знае че без ясната визия никога не ще може да накара тялото си да прави каквото той иска.

Когато аз исках да прескоча веригата, аз правех точно обратното. Страховете ми създаваха негативна картина – неща които не исках да се случат. Колкото повече мислех за веригата, толкова по-силно пресъздавах негативните образи в съзнанието си … буквално самопрограмирайки провала си.

Защо го правех? Защо ми беше толкова трудно да преодолея този омагьосан кръг?

ГЕНЕТИЧНОТО НИ ПРОГРАМИРАНЕ

За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем обратно към времето когато праисторическият човек се е подвизавал на планетата ни. Подобно на всички други животни, човекът е бил програмиран с една основна задача: оцеляване. Всичките му инстинкти и телесни функции били така настроени, че да подсигурят оцеляването му в драстичната обстановка която обитавал.

Днес, въпреки че цивилизацията е реконструирала света радикално, телата ни все още са програмирани за пряката задача по оцеляването. Ако сме инфектирани от вирус, мигновено антитела се спускат да го унищожат. Ако се нараним и кървим, веднага кръвта ни започва да се съсирва. Ако бъдем атакувани или заплашени по някакъв начин, тялото ни на часа освобождава адреналин и други химикали, за да ни даде възможност да действаме подобно на праисторическия човек – да се борим или избягаме.

Въпреки, че от тези праисторически времена ни делят десетки хиляди години, телата и съзнанията ни все още се управляват от същите базисни еволюционни функции. Нека визираме отново праисторическия човек. Той е живял в изключително опасни времена. Ако дори за миг отклонял вниманието си от постоянно присъстващите опасности, лесно би могъл да свърши като обяд за някой от многото мародерстващи месоядни хищници.

Следователно, както и съзнанието на всички животни, човешкото съзнание се изградило така че да го защитава от опасностите чрез процеса на представяне на потенциалните опасности. Например, ако е в периметъра на обитание на тигри, съзнанието му ще създаде визуални представи за нападащи го тигри. Тези образи ще го държат нащрек и ще предотвратят фаталния пропуск във вниманието му. Ако тези образи не го държаха нащрек, той би могъл да бъде изненадан и … изяден!

Нашето съзнание все още функционира по същия начин. Когато вървим по някоя тъмна празна улица нощем, повечето от нас внимават да не попаднат на крадци, защото иначе бихме могли да бъдем изненадани и лишени от портфейлите си, ако не и по-лошо. По същия начин ако над къщата ни е силно провиснало някое дърво, страховете ни карат да си представим образа на падащото дърво и повредите на покрива, което ни подтиква да подпрем дървото, за да предотвратим ситуацията. Както виждате, съзнанието ни функционира така, че да продължи оцеляването ни колкото се може по-дълго. Еволюцията обаче изглежда не е очаквала цивилизация подобна на съвременната и по-специално новите и различни видове опасности. Опасност която е свързана не с физическото ни оцеляване, а с оцеляване на егото ни в социалния живот. Много от тези страхове ни карат да изпълняваме задачите които те са ни поставили. Какво ще кажат хората? Ще ни приемат ли? Няма ли да загинем от липсата на любов и внимание? Щом възприемаме социалната си роля на живот и смърт, тялото/съзнанието ни ще реагира така сякаш сме изправени пред физическа заплаха. То автоматично стартира образи свързани с опасността в съзнанието ни, за да можем да се справим с нея.

Какви са някои от тези разпространени образи? Ето няколко:

Назоваването на някой с погрешно име; Удрянето на фалшива нота по време на пиано рецитал; Казването на погрешна дума в дадена компания; Блокирането на думата биг докато поръчваме биг мак в макдоналдс.

Тези и други подобни такива примери ни показват действието на страха от публична изява. Изпълнението на погрешна нота не е ситуация на живот и смърт в буквалния смисъл на думата, но представете си че от това зависи дали ще получите стипендия или повишение! Даването на пиано рецитал или вербалната презентация пред колегите и началника ви може и да не бъде стресова ситуация, но се превръща в такава ако вие не можете да живеете без одобрението на общественото мнение или висшестоящите. От позицията на съзнанието ви оцеляването си е оцеляване. То приема всеки вид опасност като потенциално животозастрашаваща. Начинът по който то се справя с опасностите е като ги проектира в съзнанието ни и така ни подготвя за тях. Какво се случва обаче, ако игнорираме заплахата?

Тялото и съзнанието ни са така проектирани, че в такъв случай ни карат да се чувстваме уязвими и беззащитни. С други думи – всеки път, когато изберем да не се съобразим с настъпващата опасност, ние се чувстваме извънредно неприятно. Тези чувства са напълно обясними от гледна точка на биологичното ни минало. Например – идва динозавър. Веднага в съзнанието ни възниква образът как той брутално ни сдъвква като лека предиобедна закуска. Решението е да избягаме и се скрием в пещерата и да натрупаме камъни пред нея, така че Динозавърът да не може да проникне вътре. Когато обаче съвременният човек се сблъска със страха от публични изяви (а заекването е един от тях) автоматичният процес на съзнанието всъщност работи против него.

За да разберем това по-добре, нека се върнем на първоначалния пример, който дадох с прескачането на веригата. Индикираният страх беше, че ако скоча над веригата ще се закача и ще падна. Съзнанието ми възприема това просто като „ОПАСНОСТ! Напрегни се, страхувай се!” След това генетично програмираното ми съзнание прожектира в ума ми образи на тази опасност, така че да мога да се защитя. Но – почакайте – съзнанието ми освен че приема импулсите на подсъзнанието, също така може и да го програмира. Тези живи образи на опасността възникнаха в съзнанието ми поради автоматичната реакция на подсъзнанието. То се опита да ме предпази по най-добрия начин по който може – като ме накара да избягна опасността. Помнете, подсъзнанието ви не се интересува от разумност. То просто се стреми да разреши всеки проблем без да прави разлика между „интелигентен” и глупав или ирационален проблем. То се опитва да разреши всички проблеми с еднаква енергия и решителност.

Излизане от зоната на удобството

„Ами добре”, казвате вие, „няма проблеми – в такъв случай просто трябва да си представя какво искам да се случи и тогава подсъзнанието ми ще намери начин да разреши проблема.” Е, да, но не е толкова лесно. Съзнанието ни има предразположеността да ни кара да обръщаме внимание на надвисналите опасности. Опитайте се да не забележите голям черен паяк пълзящ на пода точно срещу вас. Как се чувствате? Беззащитен и уязвим защото не правите нищо за да предотвратите опасността. Повечето от нас предпочитат д бъдат уплашени, но подготвени, отколкото да разчитат на добрите намерения на тарантулата. Страхът е дълбоко запрограмирана в нас реакция. Той ни задължава да обърнем внимание на опасността. Ето защо, колкото и да се борех със страха и представите породено от него, ми беше много трудно да не обръщам внимание на представата възникваща в ума ми – как падам прескачайки ветригата и се наранявам болезнено. Но защо тогава когато в края на краищата се престраших да скоча над веригата не паднах?

Благодарение на Максуел Малц и книгата му, както и на годините практикуване на неговите техники на визуализация, можех да надмогна естествените си инстинкти за самозащита. Можех да си представя ясно как прескачам веригата по най-добрия начин. Но това не беше всичко. Трябваше да се науча и да се справям с чувствата на уязвимост и стрес свързани със заплахата. Това не беше лесно, защото въпреки, че си представях как скачам над веригата, в съзнанието ми се промъкваха съмнения. Започвах да се тревожа. Затова трябваше отново и отново да се връщам ментално и емоционално на позитивния образ на прескачането на веригата. За известно време успявах, но не след дълго съмнението и тревогата ме връхлитаха отново и трябваше пак да повтарям процеса. Ключът беше да мога да приема и толерирам чувството за безпокойство. След известно време повторения на менталната визуализация на успешно прескачане с психиката ми започна да става нещо интересно. Съзнанието ми, което (както Максуел Малц посочва) не прави никаква разлика между въображаем и действителен опит, започна да изпитва положителни чувства към прескачането. То реагираше така, сякаш аз действително бях прескочил веригата многократно и всеки опит беше изцяло успешен. Бях натрупал резерв от успешни опити. Това направи мисълта за истинския скок да изглежда по-безопасна. Страховете ми отслабнаха и беше по-лесно да се концентрирам върху желания резултат. И когато най-сетне наистина започнах да прескачам препятствието физически, скокът беше истинска наслада. Дали менталната подготовка която направих ми гарантираше напълно че ще успея? Не, нямаше никакви гаранции, но постигнах две неща: Първо, сприятелих се със страха и несигурността. Второ – направих всичко за да се уверя че физически ще бъда в максимална готовност да преодолея препятствието.

За да успее човек в нещо, трябва да използва подходяща техника, която е способна да му донесе очакваните резултати. Уверих се че бягам добре и отскачам така че да не пропусна подходящото място за това.

Постигане на качествена реч:

Откакто се помня речта ми беше предмет на същите страхове, като тези които току що обсъждахме. Аз никога не говорех просто спонтанно, леко и без усилие като съучениците си. Моят говор трябваше да бъде „правилен”, защото ако не беше, се излагах в очите на връстниците си. Блоковете в речта ми бяха заплаха за мен – за собственото ми себевъзприемане и за възприемането ми от другите. Когато и да ми се наложеше да говоря в клас или да свърша каквато и да е работа свързана с говорене аз изпадах в панически ужас и съзнанието ми реагираше сякаш ставаше дума за ситуация на живот и смърт. Каква беше заплахата? Блокаж в речта! Какво правеше умът ми? Той прожектираше заплахата в съзнателния ми ум, така че да мога да се справя с нея. Подсъзнанието ми „разрешаваше” заплахата като създаваше най-добрите начини за бягство от ситуации свързани с говор, а докато заеквах то винаги измисляше някакви остроумия.

Как се справих с този порочен кръг? Преди много време аз започнах да се интересувам от това как се чувстват другите хора когато трябва да говорят пред публика. Те не просто говореха гладко. Те говореха с радост и се наслаждаваха на ставащото. Спомням си първият път, когато присъствах на клас с Дейл Карнеги. Онази вечер седях и слушах с отворена уста и просто бях тотално поразен от излъчването на лектора. Това се дължеше на факта че самият говорещ беше изцяло погълнат от темата и говореше с огромно удоволствие. Тогава аз си обещах че един ден ще бъда същият като него – не само да говоря правилно, но и по същия завладяващ начин. В течение на годините тези чувства започнаха да изграждат един център в мен. Всеки път когато слушах добър оратор, аз се опитвах да усетя и преживея неговите чувства и вътрешен свят. Опитвах се да му вляза под кожата. Отначало тази мисъл ме плашеше, защото да бъда такъв силен и самоуверен човек трудно се съвместяваше с тогавашният ми имидж. Но с времето всичко се промени. Ако бях спрял до там, аз просто щях да стигна до положението да се наслаждавам на речта и живота си, въпреки че все още имах блокове. Но аз също така промених и техниката си на говорене. Като започнах да се самонаблюдавам забелязах че техниката ми е наистина лоша. Прилепях езика си към небцето, напрягах гласовите си струни и диафрагмата си, прилепях устните си. Дори блокирах дишането си. Всеки от тези физически блокирания пречеше на способността ми да говоря. Повечето от тях бяха диктувани автоматично от подсъзнанието ми. Прекарвах много време наблюдавайки точно (имам в предвид именно точно!) какво се случва когато заеквах. Изучих така добре речевия модел на заекването си, че дори и сега мога да го повторя при желание. Стъпка по стъпка аз усещах какво означава да освободиш всички тези точки на напрежение и след това разбрах какво значи да говориш напълно свободно и релаксирано.

Един ден, подобно на деня когато за пръв път успях да карам велосипеда си, речта ми потече. За пръв път в стресова ситуация бях способен да се изразя свободно. След известно време, каквото и умение да се опитвате да придобиете, трябва да забравите за техниката и да се концентрирате върху цялостното преживяване. Пианистът трябва да практикува и практикува дадено изпълнение, обръщайки внимание къде да постави пръстите си за всяка нота. Обаче, когато най-после е готов за изпълнение на цялата пиеса подобно детайлно наблюдение и контрол ще влоши изпълнението му. Казано по друг начин – когато техниката на изпълнение се превърне в негова втора природа, тогава той трябва да я забрави и да се съсредоточи в тоталното чувстване на изпълнението – да свири пиесата в целостността и. Трябва да позволи на изпълнението да го погълне, без да се опитва да го контролира съзнателно.

Повечето различните речеви терапии ви карат да повярвате че трябва постоянно да се фокусирате в речта си. По този начин те пропускат най-главното. Вниманието върху речта ни е от ключово значение при овладяването на нова техника. Но на следващия етап на развитие трябва да почувствате спонтанността на цялостния процес. Тогава трябва да се научите как да възпроизвеждате това чувство. Тук е решаващият момент когато позитивната визуализация има най-мощен ефект. Ако се научите на речева техника и винаги стриктно продължавате да се придържате към нея, това може да ви доведе до явен провал в усилията ви. Да – ще научите техниката на свободната реч, но всеки път когато говорите ще чувствате присъствието на проблема който искате да преодолеете и той ще ви дърпа назад. Ето защо много заекващи, които са усвоили правилна речева техника, често се разочароват когато установят че тя не им помага.

Нека накратко обобщим основните моменти на казаното досега: Мозъкът ни е програмиран за оцеляване. Генетичното ни програмиране прави така че да прожектира в съзнанието ни всички опасности за да ни накара да предприемем подходящи маневри за решаването им. Еволюцията не е подготвила несъзнателните ни импулси за оцеляване така че да различават физическата опасност от социално –поведенческата. Тялото и мозъкът ни възприемат и двете в една и съща категория – оцеляване.

Подсъзнанието ни е безличностна машина за разрешаване на проблеми. То с еднаква сила и старателност разрешава както „тъпи”, така и „интелигентни” проблеми. Говоренето (както и всеки друг вид активност) изисква от нас да визуализираме какво искаме да се случи в противовес на това от което се страхуваме. Преднамереното бягане от предстоящите проблеми за разрешаване, свързани със страхове за нас само ще ни накара да се чувстваме още по-слаби и уязвими.

Трябва да се научим да посрещаме с толерантност страха, уязвимостта, несигурността ако искаме да се научим да боравим с „опасността”.

Менталното и емоционално преживяване чрез представяне на желаното ще въздейства върху нервната ни система по същия начин, както ако имахме реални преживявания. Единствената разлика между реалния и въобразения опит е интензивността.

Трябва да бъдем всеотдайни на започнатото от нас. Силното намерение ще ни преведе през препятствията.

Нужно е да опознаем модела си на говорене докато заекваме, за да осъзнаем грешките си. След това постепенно трябва да развием чувството за това „какво е да говориш свободно” Трябва да бъдем уверени в успеха!

В течение на хилядите и милиони години природата е изградила човека като високо находчиво и способно същество. Тя обаче не е взела под внимание една област – страха от поръчването на хамбургер и пържени картофки в Макдоналдс. Страхът от публична изява винаги е съществувал. За да се справите с него, трябва да съумеете да се справите с вродените си инстинкти.

Това е изпълнимо!

Група за Взаимопомощ

Ела! Стани част от Група за Взаимопомощ!
За много заекващи групите за взаимопомощ са една от малкото възможности да обсъждат свободно заекването с други, които заекват... виж повече

Новини

Copyright © 2004 - 2015 Сдружение за Инициативи по Заекването