(Никаква) милост за пелтека

Още като се раждаше не потръгна добре. Чу, че поздравиха майка му с “Честит Ви син !” и веднага лицеприятно реши да посинее. Доктора го обърна с главата надолу, посъветва го бащински и едва когато чу гласно изказаните несъгласия, го заряза доволен. Порасна момче като всички други – гонеше кокошките из двора, ловеше майски бръмбари, лягаше в тревата да гледа облаците, лъжеше, че е на съседната улица, а отиваше да катери скалите на хълма, за да стигне до заветната девствена полянка, пълна с едри скакалци...

Улисан в това да открива света, не разбираше, че е различен. Понякога неволно устните му потрепваха и повтаряха някои срички. В началото това искрено го забавляваше. Имитираше себе си и се смееше от сърце.

Докато един ден не успя да си купи баничка от училищния павилион. Когато му дойде реда нещо го сграбчи за гърлото и от там не излезе нито звук. Продавачката сърдито го подкани, опашката го изблъска и... междучасието свърши.

Почна се. Онова, което не затрудняваше никого, за него бе източник на непоносим срам и унижение. Изпитваха ли го – потеше се и заекваше. Купуваше цигари на баща си – потеше се и заекваше. Трябваше да попита колко е часът – потеше се и заекваше. Почна да мисли повече върху това как да го каже, отколкото какво ще каже. Забелязваше усмивките. Разбираше, че е смешно. Ами погледнато отстрани, така си беше. Дори научи вицове за пелтеци, които разказваше на приятелите си заеквайки.

Свикна с пренебрежението. Той беше глупак априори. Гаджетата не бяха измислени за него. Нито купоните. Отгоре на това и футбол не можеше да играе като хората.

Мечтаеше за деня в който ще разбие на хиляди парчета сервиз от кристални чаши и ще викне с онзи глас, насъбрал се от чернилката на неизказаните думи, докато събори на земята потресената луна.

Не беше спрял да се забавлява. Дори се смя до сълзи, когато в някой от първите часове по военно, майорът–карък посочи последователно и тримата пелтеци от класа. Двамата му съученици останаха докрай верни на своето амплоа и неповторимия си стил на заекване и когато дойде неговия ред и заимитира кукувицата в напразен опит да каже “курсист”, видя как класът започва да бучи като приближаващо земетресение от случващия се наживо виц и как иначе мургавия майор почервенява от гняв като рак.

Когато в казармената школа му писаха нарочно и без обяснения 4 по аеродинамика, макар да беше отговорил на всички въпроси, пак се замисли. Ами да, беше за да не направи успех над 5.50, което значеше нашивка. Инак изтърпяваше подмятанията на ротния за кандидатстудентската кампания – все пак той беше глупак априори и бе свикнал с това донякъде.

Намрази адаптацията. Тя промени гласа му, жестовете му, всичко. Съществото му бе подчинено подсъзнателно на една цел – да се хареса и да се впише. Постепенно се превръщаше в нещо, което ненавиждаше от все сърце. Превръщаше се в угодник. Адаптацията мачкаше като валяк мислите и принципите му. Чуваше как се сгромолясват крепостите, които бе строил с толкова труд, как се чупи скелетът на собственото му същество, при първия опит да заговори с непознат. Мразеше гласа си. Мразеше себе си. И... израстваше. По микрон на денонощие. Неусетно.

Докато един ден разбра. Разбра цялото безсмислие на докарването. Всичко разбра. За пръв път от детството насам, чу собствения си глас. Купи си баничка от един павилион и с удоволствие си поговори с продавачката.

В същото време на дъното на безбрежната водна шир, милиарди миди се гърчеха в напразен опит да изхвърлят раняващите ги песъчинки. Океанът сееше бисери.

Група за Взаимопомощ

Ела! Стани част от Група за Взаимопомощ!
За много заекващи групите за взаимопомощ са една от малкото възможности да обсъждат свободно заекването с други, които заекват... виж повече

Новини

Copyright © 2004 - 2015 Сдружение за Инициативи по Заекването